English     Български     Český     Deutsch     Italiana     Slovenský
Детайлите бяха много важни за мен, дори понякога си мисля, че от прекалено вглеждане в тях съм пропуснал други неща. По-голяма част от тях бяха внимателно обмислени и решени предварително. Историята е обърната именно към вътрешната динамика, към мислите и страховете на героя и беше предизвикателство да визуализираме.
Maybe Tomorrow
read more


country    Bulgaria Germany       year    2017      duration    24min
genre    Drama       technology    Live action      topic    Love Fear




Ivaylo Donchev
published on 1 December 2019
O One of the first images to pop up into my head while watching “Maybe Tomorrow” brought me back to the time when I saw “The Diving Bell and the Butterfly” (2007), which moved me so much, that till today I continue repeating that “French cinema is celebration of life” (misled by the original title, which is in French, not knowing that the movie is actually from the US). But let’s put my ridiculousness aside: in his work, Julian Schnabel tells the story of paralyzed French journalist and editor of “Elle” magazine, Jean-Dominique Bauby, who, by using a complicated method, dictates his biography from his bed in hospital. The diving bell is the jail for his helpless body, and the butterfly – his spirit, which can fly away even through its narrowest opening.
The same unusual unity of symbols appears in Martin Iliev’s film too. But, if we insist on renaming it – it should be “The Butterfly and the Diving Bell”, as, contrary to the plot of Schnabel’s work, butterflies in “Maybe Tomorrow” are stuffed and hung on the wall of the protagonist’s panel cell, while the diving bell appears in the moment of escape and, therefore, liberation.
We don’t get there fast nor easily, though. Mariy Rosen demonstrates this through his act: natural emotional outbursts, hesitation, fast breathing in each moment of forced social interaction; comic clumsiness, shyness and the silent awe of creative process make his character look credible and complete. He is a weirdo, who falls in love with Simona Halacheva’s character. She has a specific task to face: being watched through a telescope and/or a window during the entire film, while her speech being lip-read by Lone. Although this narrows down her means for expression, she manages to convince us of being a crazy hipster in the end of her twenties, somebody, with whom a lot of girls would probably identify. So, in short, “Maybe Tomorrow” is a Bulgarian movie in which act doesn’t make you cringe. But that’s far from being the only thing which is alright.
Sounds from the environment – the bell, the car alarm, the elevator – enhance Lone’s anxiety. The music resonates with his emotional state and changes from being melancholic towards dynamic during the climax. The warm color scheme of his home’s interior implicitly creates an atmosphere of comfort. A good taste for beauty manifests in details such as the unity of colors between the little figurine which Simona Halacheva’s character finds and the flower in her hair.
More than anything else, “Maybe Tomorrow” impresses with the psychological build up of the protagonist. It starts with the first shot and ends with the last one. It’s as if Lone has a love-hate relationship with the outside world. One the one hand we can see the spaghetti and toilet paper packages arranged in his shelves; on the other hand – his longing to travel through the little figurines he bakes and the telescope, with which he peeps into the scary outside world. The scene with his unsuccessful attempt to leave the apartment is particularly dramatic – the lights being turned on and off, sounds from the block, leaning on the wall as if it is life-saving, outline of plants in the dark,  resembling some monstrous scarecrows, and diabolic lights in the distance convince us that Mariy Rosen’s character is facing his limits and he doesn’t like it.
This is when the movie could have ended and it would have been just good. Lone could have stayed alone and the director’s desire to convince us that nothing should be postponed – achieved. Instead we see how the protagonist goes through his personal hell – with bushy hair, bored, fetal bed position with one slipper on his foot and the other one – slipped off on the floor. The curtain has been brought down and the world has become finally inaccessible.
What comes next is unexpected. Realizing Love can be lost pushes Lone over the edge. The diving suit makes him look like some weird Cyclops in the elevator. On the one hand  such things do not usually happen. On the other – the world is so big, that they take place all the time and that’s what makes life colorful and Martin Iliev’s insight brilliant. It somehow reminds Paul Anderson’s memorable “Magnolia” (1999) ending and catapults Lone’s soul out from the emotional hell of everyday paralysis into the unknown and stormy dynamics of the world outside.
His first, but in the same time enormous, step towards life is driven by Love. If this is love in general or Simona Halacheva’s character we don’t know, because it is not important. What matters here is the inner revolution that the protagonist goes through. In the final shot we see Lone from beneath – a method that’s often used to present superheroes. Unlike the Marvel Cinematic Universe though, the shot here is not achieved through smooth circular movement of the camera. Its rhythm is disrupted, it's asymmetric and that makes it more exciting[i]. Lone is a hero, not a super one, but authentic; he’s a real human being and is incomplete.
A classic happy end refusal seems to be the only reasonable decision for “Maybe Tomorrow”. But a fully tragic end would have been insufficient. In which direction – happy or unhappy – the spectator’s evaluation would go pretty much depends on whether we put more value in the way or the final goal. Martin Iliev does not give us a direct answer if the goal is achieved and “what happens later”. But the goal seems unachievable either way. That’s why, in a certain sense, “Maybe Tomorrow” is a film about the way; about the inner spiritual dynamics opposed to immobility; and love, which is not something outside us.
[i] I cried in the tube.
#самота #отчуждение #страх #фобия #любов #път #психология #статичност #динамика #скафандър #дом #апартамент #панел #панелка #Мартин #Илиев #Марий #Росен #Симона #Халачева #Ивайло #Дончев #loneliness #alienation #fear #phobia #love #road #way #psychology #static #character #dynamics #diving #bell #home #apartment #flat #panel #Martin #Iliev #Mariy #Rosen #Simona #Halacheva #Ivaylo #Donchev
Ivaylo Donchev
published on 1 December 2019
Е дна от първите асоциации, избръмчала в съзнанието ми докато гледах „Може би утре”, ме запрати обратно няколко години назад, когато „Скафандърът и пеперудата” (2007) ми отвъртя такъв шамар, че и до днес не спирам да папагалствам как „френското кино е празнуване на живота” (подведен от оригиналното заглавие, което е на френски и недавайки си сметка, че филмът всъщност идва от САЩ). Но да оставим нелепината ми настрана: в него Джулиън Шнабел разказва историята на парализирания френски журналист и главен редактор на списание Elle, Жан-Доминик Боби, който, използвайки сложен метод, диктува биографията си от болничното легло. Скафандърът там е затвора на безпомощното тяло, а пеперудата – духът, който може да излети и през най-тесния му процеп.
Случайно или не, този необичаен съюз от символи се появява и във филма на Мартин Илиев. Само че – ако непременно трябва да го прекръстим – той би се казвал „Пеперудата и скафандърът”. Защото, обратно на очертания по-горе сюжет, в „Може би утре” пеперудите са препарирани и окачени на стената в панелната килия на протагониста, а скафандърът се появява в момента на бягството и следователно – освобождението.
До него обаче не стигаме бързо, още по-малко пък лесно. С играта си Марий Росен го демонстрира: непринудените изблици, колебливостта, учестеното дишане във всеки момент на принудително социално взаимодействие; комичната непохватност, свенливост и тихото благоговение пред творческия процес правят героя му да изглежда органичен и цялостен. Той е странник, който се влюбва в героинята на Симона Халачева. Пред нея стои специфичната задача да бъде гледана през телескоп и/или прозорец по време на целия филм, а речта ѝ да бъде четена по устните от Сам. Въпреки, че това стеснява възможността за изява, тя успява да ни убеди, че е шантава хипстърка в края на двайсетте си, в която мнозина момичета ще се припознаят. Та, с две думи, „Може би утре” е български филм, в който не те боли от актьорската игра. Само че тя далеч не е единственото, което е наред.
Звуците от околната среда – звънеца, автомобилната аларма, асансьора – усилват тревогата на Сам. Музиката резонира с душевното му състояние и върви от меланхолична към динамична по време на кулминацията. Топлата гама на интериора в дома му създава подтекстово атмосферата на комфорт. Отношение към красивото виждаме и в детайли като единството на цветове между фигурката, която героинята на Симона Халачева намира и цветето в косата ѝ.  
Повече от всичко, „Може би утре” впечатлява с психологическото изграждане на протагониста. То започва с първия и приключва с последния кадър на филма. Сам сякаш има отношения на любов и омраза с външния свят. От една страна са наредените в шкафове пакети спагети и тоалетна хартия; от друга – желанието му да пътува чрез фигурките, които пече и телескопа, с който наднича в страшното „навън”. Особено драматична е сцената с неуспешния му опит да напусне апартамента – светващата и изгасваща лампа, звуците от входа, подпирането о стената като о нещо спасително, очертанията на саксиите в тъмното, напомнящи някакви чудовищни чучела и почти диаболичната светлина от фарове в далечината ни убеждават, че героят на Марий Росен се изправя пред пределите си и това не му харесва.
Някъде тук филмът можеше да свърши и с това да е просто добър. Сам можеше да остане сам и желанието на режисьора да ни убеди в това, че нищо не бива да бъде отлагано – постигнато. Но не: ние виждаме как героят минава през своя ад – рошав, скучаещ, свит на кълбо с една чехла на крака си, а другата-изхлузена на пода. Завесата е спусната и светът е станал окончателно недостъпен.
Онова, което следва е неочаквано. Осъзнаването, че Любов може да бъде изгубена, избутва Сам от ръба. Скафандърът го прави да изглежда като някакъв странен циклоп в асансьора. От една страна такива неща обикновено не се случват. От друга – светът е достатъчно голям, че да стават постоянно и тъкмо заради това животът е разнообразен, а прозрението на Мартин Илиев – брилянтно. То някак напомня забележителния финал на „Магнолия” (1999) на Пол Андерсън и изхвърля душата на Сам от емоционалния ад на ежедневната статичност в неизвестността и бурната динамика на света навън.
Първата, но всъщност огромна, крачка към живота е задвижена от Любов. Дали това е любовта въобще или героинята на Симона Халачева не е ясно, защото не е важно. Важна е личната революция, през която протагонистът минава. Във финалния кадър виждаме Сам изотдолу – похват, често използван, за да ни бъде представен някой супергерой. За разлика от „Киновселената на Марвел” обаче кадърът тук не се постига чрез гладко кръгово движение на камерата. Ритъмът му е нарушен, той е асиметричен и това го прави още по-вълнуващ[i]. Героят не е супер, той е автентичен, жив човек и е незавършен.
Отказът от класически хепиенд изглежда единственото разумно решение за „Може би утре”. Но самоцелно трагичният край щеше да е недостатъчен. В коя посока – щастлив или нещастен – ще се наклони оценката на зрителя зависи от това дали в най-висша ценност издигаме пътя или целта. Мартин Илиев не дава изричен отговор дали целта е постигната, „какво става после”. Така или иначе, тя изглежда непостижима. Затова, в известен смисъл, „Може би утре” е филм за пътя; за вътрешната душевна динамика срещу статичността; и любовта, която не е нещо извън нас.
[i] Ревах в метрото.
#самота #отчуждение #страх #фобия #любов #път #психология #статичност #динамика #скафандър #дом #апартамент #панел #панелка #Мартин #Илиев #Марий #Росен #Симона #Халачева #Ивайло #Дончев #loneliness #alienation #fear #phobia #love #road #way #psychology #static #character #dynamics #diving #bell #home #apartment #flat #panel #Martin #Iliev #Mariy #Rosen #Simona #Halacheva #Ivaylo #Donchev

our partners
    English     Български     Český     Deutsch     Italiana     Slovenský

project is leaded by Kinematograf Media Association
site engineered by uli.space

some rights reserved © 2012-2018